автор Теофила Мускетарката
Източно-западната схизма, позната като Великата схизма, е институционно-политическо (не духовно) разделение на християнската църква на два основни дяла - Римокатолицизъм и Източно православие.
Разколът между Рим и Константинопол бележи началото си от 1054 г.
Разколът е крайната точка на разделение на двете църкви на институционално ниво. Причината за разделението е нежеланието на Kонстантинополския патриарх, патриарха на ,,Втория Рим", да приеме върховенството на римския папа. За разделението спомогнало и преувеличеното наблягане на вече съществуващите различия в догмите, обредите и организацията. В този смисъл, една от причините за започналото разцепление е неумението на църковната институция да постави християнството над културните различия между изтока и запада. От друга страна, в източната част на империята се използвал предимно гръцкият език, докато в западната - в науката, църковните служби и междудържавните отношения, се използва предимно латинският, което прибавяло още към усещането за отчуждение.
В богословски план, гръцкият (на който са първоизточниците на Светото писание), може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава в спора за добавката ,,Филиокве", въведена през VI в. сл. Хр. от Западната църква. Филиокве (Filioque) е латинска фраза, която означава ,,и от Сина". Добавката е била пренесена към латинския превод на Никео-Цариградския символ на вярата по няколко причини:
В богословски план, гръцкият (на който са първоизточниците на Светото писание), може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава в спора за добавката ,,Филиокве", въведена през VI в. сл. Хр. от Западната църква. Филиокве (Filioque) е латинска фраза, която означава ,,и от Сина". Добавката е била пренесена към латинския превод на Никео-Цариградския символ на вярата по няколко причини:
1 В стремежа си да се противопоставят на арианството, събралите се отци през 589 г. на Третия поместен събор в град Толедо, в Испания, я въвеждат, за да подчертаят божествената природа на Иисус Христос.
2. Съществува разлика между латинския глагол ,,procedit" (изхожда) и гръцкия εκπορευομνον (произхожда и изхожда), което налага горната добавка, за да се отрази пълноценно каноничната истина, че Светият Дух произхожда само и единствено от Отца (Йоан 15:26), но едновременно с това изхожда (извечно) и от Сина, тъй като, според Писанието, Светият Дух е ,,Дух Христов" (Римляни 8:9), а също и ,,всичко Мое е и Твое и Твоето - Мое ", т.е всичко, което принадлежи на Бог Отец е същевременно и Христово (Йоан 17:10). Последното единствено може да означава, че Светият Дух произхожда (изхожда изначално) от Отца като Отец, но едновременно с това изхожда извечно и от Отца, и от Сина. В никакъв случай изразът ,,и от Сина" не е бил добавян с намерението да се изменя църковното учение или за се промени Никео-Цариградския Символ на вярата, което, заедно с юридическото първенство на Римския Епископ (папата), представлява един от двата основни довода, въз основа на които Ортодоксалната църква (Православната) християнска църква продължава да поддържа състоянието си на отделеност от Рим, а целта е по -скоро, за да уточни канонически Символа на Вярата в неговия латински вариант. Това е причината Римските епископи, въпреки първоначалните си задръжки, накрая да го приемат, в началото на XI в. сл. Хр., като общовалиден на Запад, като в днешно време Римокатолическата църква безусловно подчертава, че на гръцки език Символът на вярата не се нуждае от горната добавка
През 869 г. избраният за Константинополски патриарх Фотий превръща добавката в знаме и боен вик срещу ,,латиняните", като без да вникне в причините и основанията за тази стъпка (а и без да желае това), ги обвинява в лъжеучение (ерес). Това е ответен удар на Фотий срещу отказа на папата да признае неговия избор на мястото на несправедливо низвергнатия от тогавашния регент (по-точно - принуден под натиск да се откаже от сана си) дотогавашен патриарх Игнатий, загубил патриашеството си, заради честно служене (отказва свето причастие на регента Варвас, тъй като последният съжителствал кръвосмесително със своята снаха).
След като османците сериозно застрашили Константинопол, доктриналналният спор бил разрешен и се стигнало до Фераро-Флорентинската уния. В крайна сметка обаче, византийците отхвърлят унията и след недълга обсада, Константинопол пада през 1453 г., градът е в ръцете на турците, със всички тъжни последици за Византия и за християнския свят в неговата цялост.
През 1014 г. папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква формулировка "и от Сина" през 10 в. е критикувана от патриарх Фотий и е известна като Фотиева схизма и до ден днешен остава в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.
След като османците сериозно застрашили Константинопол, доктриналналният спор бил разрешен и се стигнало до Фераро-Флорентинската уния. В крайна сметка обаче, византийците отхвърлят унията и след недълга обсада, Константинопол пада през 1453 г., градът е в ръцете на турците, със всички тъжни последици за Византия и за християнския свят в неговата цялост.
През 1014 г. папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква формулировка "и от Сина" през 10 в. е критикувана от патриарх Фотий и е известна като Фотиева схизма и до ден днешен остава в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.
Друга спорна точка между двете църкви е учението за чистилището. Според гръцките богослови междинната степен между рая и ада, наречена чистилище, не съществува, докато на Запад твърдят, че починалите без смъртен грях, имат възможност за "очистване" през определен от Бога период, преди да се изправят пред неговия съд. Освен на институционално ниво, са съществували и второстепенни разногласия и по въпросите на църковната организация - например възгледи за епископския сан, въпроса за целибата-безбрачието на свещениците, начина на приготвяне на причастието (евхаристията).
През 1054 г. настъпва разделението по същество. Католическите обрeди са отречени по същност като покварени, а католическите църкви в Константинопол затворени принудително. В Рим папа Лъв IX, вече на смъртно легло, изпраща помирителна мисия начело с кардинал Хумберт. След три месеца чакане патриархът да ги приеме, кардинал Хумберт издава була за отлъчване на Михаил Каникуларий от църквата. В нея са били изброени обвинения на папата срещу Михаил Каникуларий и Източната църква - че католиците са били препокръстени, че свещенниците са се женели, че не са отлъчвани тези които носят бради.
Разделението на двете църкви бива затвърдено и от един исторически факт, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император Алексей IV Ангел, син на детронирания император Исак II Ангел. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 войника. След превземането на Константинопол и възстановяването на властта на Исак II Ангел, той не може да събере средствата, а населението вдига бунт и го гони. Впоследствие на това след две години лагеруване под стените на Константинопол и непрекъснати византийски набези срещу тях, кръстоносците решават да нападнат града и да си вземат обещаното насила. Това нападение е успешно и кръстоносците превземат Константинопол, подлагайки населението на клане и безчестие. Като резултат на това папата отлъчва кръстоносците, участвали в това начинание, въпреки че скоро след това ги приема отново в лоното на църквата.
През XV в. под натиска на османската заплаха, гръцката страна предприема опити за обединение с Римокатолическата църква. През 1439 г. на събора във Флоренция се подписва спогодба между двете църкви. Въпреки това повечето гръцки богослови отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 г. под османска власт, обединението бива официално разтрогнато.
Разделението на двете църкви бива затвърдено и от един исторически факт, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император Алексей IV Ангел, син на детронирания император Исак II Ангел. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 войника. След превземането на Константинопол и възстановяването на властта на Исак II Ангел, той не може да събере средствата, а населението вдига бунт и го гони. Впоследствие на това след две години лагеруване под стените на Константинопол и непрекъснати византийски набези срещу тях, кръстоносците решават да нападнат града и да си вземат обещаното насила. Това нападение е успешно и кръстоносците превземат Константинопол, подлагайки населението на клане и безчестие. Като резултат на това папата отлъчва кръстоносците, участвали в това начинание, въпреки че скоро след това ги приема отново в лоното на църквата.
През XV в. под натиска на османската заплаха, гръцката страна предприема опити за обединение с Римокатолическата църква. През 1439 г. на събора във Флоренция се подписва спогодба между двете църкви. Въпреки това повечето гръцки богослови отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 г. под османска власт, обединението бива официално разтрогнато.
През 1964 г. в Йерусалим се срещат Вселенският патриарх Антинагор I и папа Павел VI. Това е първата среща на главите на Източната и Западната църкви след 1439 г. В резултат на тази среща през декември 1965 г са отменени взаимните анатеми и е подписана декларация, която е известна като Съвместна декларация на Римокатолическата църква и Константинополската Православна църква по повод снемането на взаимните анатеми.
Статията изглежда интересна и подчертаното в червено приписвано авторство е плодотворна реклама. Искаше ми се да видя оригиналната публикация или автентичен автор. В моята старческа и интелектуална немощ не възнамерявам да влизам в словесно сражение с научното въоръжение на мускетарите, било от мъжки или женски род.
ОтговорИзтриванеСтрува ми се за наложително да се подчертае, че указваната 1054г. като година на разделението е условна, макар и да фигурира във всички официални учебници и издания. Същинското разделение не е настъпило от тази година, която е конфликтна единствено за Константинополската и Римска църкви. Другите поместни източни църкви са продължили общението си с Рим и след тази година.
Същата забележка се налага по отношение на погрешното втълпяване за снетите анатеми при срещата в Иерусалим на Цариградския патриарх Атинагор с римския папа. Това са си техни братски целования, но Атиногор сам по себе си не представлява цялото Православие, а единствено Истанмбулската си администрация. Другите поместни църкви са отреагирали отрицателно на авантюрата и не разбирам защо в една сериозна уж статия се пропуска най-несериозно да се отбележи становището на другите поместни църкви по въпроса. Неоправдано се подвежда наивният и доверчив читател, който прибързано може да остане с впечатлението от прочетенето, че между Православието и римо-католицизмът няма никакви вероучителни пречки и други прегради за евхаристийно и актуалното брачно единение. В този си вид, намирам статията като апология на евентуалното безпринципно обединение, заради което най-вече се свиква и тазгодишният т.н. "Всеправославен" събор, който едва ли ще отстои нещо от првославното вероучение и канонично право.
Подчертаното в червено не е "приписано авторство", а псевдоним, избран от авторката-богословка. Аз й предлагах упорито да е Станка Партизанка, но тя си настоя на Теофила Мускетарката.
ОтговорИзтриванеЗа останалото, благодаря за уточненията, предполагам са прецизни.
Източната (източноправославната) църква е императорската църква. В началото ѝ стои Византийската империя. Колкото и да говорят, че върховен орган на управление при нея е Вселенския събор, тя винаги ще си остане управлявана от някой цезар. След взаимните анатеми Между Рим и Константинопол от 1054г. другите три източни древни патриаршии са останали в общение с първата - Рим. Но това не се харесало на императора в Константинопол и разрешил проблема като една по една ги отделил от престола на св.ап.Петър. Да не говорим, че няма взаимни анатеми, а една само анатема, и тя е срещу Керуларий и патриархата му. Анатема на вече отлъчен от Църквата субект не съществува. Да не говорим, че след отпадането на императорската църква от Вселенската, колкото и да са се опитвали да правят събори - все не им се е получавало. Имат страхотно изградени теории за вселенкостта и католичността на Църквата, но за съжаление само са теории, те не живеят на практика (в действителност) това, за което говорят - далеч са от него, за тях е мечтание, или стремеж, но вече хиляда години след това за тях се явява утопия. Да, наистина говорят хубаво за съборност, но я нямат, понеже не присъстват в Едната свята и съборна Църква - Тялото Христово, самите те са фрагментирани на етноси, което е противоевангелско. На императорския принцип "разделяй и владей" те нямат основата на Църквата, която "е съградена върху един камък, корифея на апостолите, уста и пилон на Църквата, на когото бяха поверени ключовете на Рая, който получи духовно откровение. Петър, гласът на всичките Апостоли, Главата на асамблеята, Управника на света."De Eleemos, III, 4; Hom. de decem mille tal. 3" -св.Йоан Златоуст.
ОтговорИзтриванеСлед падането на Константинопол под османско владичество императорската църква доказва отново, че е такава като отхвърля фераро-флерентинската уния по поръчение вече на новия император - Султана. И така до настъпването на следващата империя - Руската. Москва, с всичкото си желание да обладае Цариград (Константинопол, Новия рим, Истанбул) не успява да стигне до него, поради Третата Българска държава (която ще бъде мразена от "братушките" винаги), си присвоява титлата Трети рим (която титла, всъщност е била даване само веднъж на Търновград). Московските вече нови императори на единствената действаща досега империя - Руската, която никога не се е отказала от своите колонии - по примера на византийските императори се разпореждат с волите и неволите на църквата си. На изток се е наложил цезаропапизъм - царят назначава патриарсите, не както на запад папата - кралете.
Отпадането на императорската църква от Вселенската действа фрагментиращо и за самата нея. Вътре в себе си е разделена на няколко отделни етнически автокефалии, да не говорим за по-отвратителната практика в диаспорите им, където на една територия действат няколко митрополита.
И все пак се смятат за Църквата, че те принадлежат на Едната свята вселенска и апостолска църква, но отделени от катедрата на първоапостола остават в заблуда и това го казва светия отец Киприян Картагенски:
"Господ каза на Петър: „Казвам ти, ти си Петър и на този камък ще построя Църквата си.” … На него Той построява Църквата и на него дава заповед да пасе овцете и макар че възлага такава власт на всичките апостоли, все пак Той установи един единствен престол и Той основа чрез властта си един извор и една присъща причина за това единство. Наистина, и другите апостоли бяха това, което Петър беше, но първенството е дадено на Петър, с което да става ясно, че има само една Църква и само един престол. Също така всички апостоли са пастири и стадото е едно, хранено от всичките апостоли в еднозначно съглашение. Ако някой не се държи здраво за това единство на Петър, може ли да си въобразява, че все още държи вярата? Ако този някой напусне престола на Петър, върху когото Църквата бе построена, може ли все още да бъде уверен, че стои в Църквата? „Единството на Вселенската Църква”, 1:555-556, 251г.